Приказка

Начало

 

Дрон тичаше по просторната зелена поляна и ушите му се развяваха много приятно и смешно. В далечината имаше хълмове, тук-там горички, небето беше синьо и слънчево. Всичко наоколо възхваляваше първата седмица на юни.

Дрон е смесица между кокер и бретон-шпаньол – на бели и светлокафяви петна, с много дълги уши, които го подозират, че използва и за летене. Затова и Кейп го кръсти така.

Кейп и Ая бяха отишли на поляната да поиграят – поне така казаха на техните. Всъщност всеки си имаше задачи – Кейп искаше да проучи няколко доста сложни за катерене дървета с гнезда на папуняци. Ая пък щеше да бере цветя, да сплита венци и да проверява за едни катерички – младо семейство – преди няколко дни майката специално изнесе от хралупата двете си катеричета, за да ѝ ги покаже..! Щеше също да хвърля по някой поглед към отсрещния близък хълм и да чака да се появи техният приятел Овчаря.

 

Кейп е на дванадесет, а Ая на седем. Кейп е кръстен на далечен, много специален град за родителите им, защото там е започнала тяхната любов. И двамата са се озовали в този град в друг континент във връзка с едно гости и когато на подобно вълнуващо-красиво място започнеш най-важната любов в живота си, трябва да му отдадеш нужната почит. А градът наистина няма подобен, със спираща дъха природа и доста културни жители.

Кейп е рус, слаб, умен и много отнесен. Като по-голям брат се държи сравнително добре със сестра си – не я тормози много, взима я на разходките – все пак те са цяло лято в Къщата и тя е почти единствената му компания. Естествено, през повечето време не я забелязва и почти забравя за съществуването ѝ.

 

И така, измина почти цял ден, който Кейп изкара по дърветата, а Ая – из поляната.

– Дрон, Дрон, чуваш ли ме, ела! – Кейп беше стигнал до Голямото дърво и започваше да се катери. Кучето погледна към него, но се затича към Ая, легнала по корем и втренчена в една къртичина. Дрон подуши купчинката пръст, изпръхтя, после усмихнат и с развяни уши се бутна в русите коси на Ая и двамата приятелски се сборичкаха.

– Дрон! Ая, така, да знаеш, че никога няма да видиш къртицата, трябва да си тиха!

В този миг в далечината се чу силен гръм. Кейп погледна в посоката на звука и когато се обърна, Ая я нямаше.

Той примигна и пак погледна – там, където лежеше тя преди секунди, се разпростираше равна поляна с не много висока трева и беше напълно невъзможно Ая да изчезне по подобен начин, за миг. Да пропадне вдън земя. За секунди, защото толкова бяха минали, а не обичайните часове, в които Кейп съвсем забравяше за нея, покатерен по дърветата си.

– Ая! Ая! Къде си!?

От височината на дървото Кейп огледа всичко наоколо – наистина не я виждаше никъде, а погледът му стигаше надалеч. Продължи да я вика, в главата му забуча, защото предусещаше, че нещо лошо се е случило. Нещо извънредно неочаквано и лошо с малката Ая, която трябваше да наглежда и която, когато не му досаждаше, все пак обичаше. Слезе от дървото и се затича наоколо, последван от лаещия Дрон, викаше Ая, но вече му беше ясно, че нея я няма.

Изведнъж чу познати писукания – няколко от червеношийките летяха право към него. Пухкавите им червенооранжеви шийки изпъкваха в сивотата на падащия здрач, пърхайки напред назад, сякаш го викаха нанякъде… Кейп се затича след тях и разбра, че го водят към Овчаря.

– Овчарю! Не знам как... Ая, няма я, изчезна! – задъхан извика Кейп.

– Пак ли се отнесе, Кейп, пак ли с часове не погледна към сестра си, не видя ли, че вече се стъмва.. – отвърна му Овчаря леко укорително.

Кейп обикаляше трескаво, стиснал глава с ръце, и гледаше уплашено и едновременно умоляващо Овчаря.

– Овчарю, какво да правя, къде да я търся!? Помогни ми, моля те!

– Радвай се, че червеношийките те доведоха при мен точно преди да си тръгна. Истината е, че мога да ти помогна. Слушай внимателно. Легендите разказват за юни, най-светлия месец. Прекрасният и любим месец на разпукващото се лято. Месецът, в който, макар и за кратко, денят надделява над нощта. И който, за ирония, се оказва удобен период за Мрака да взима жертви. Защото когато сме така щастливи и опиянени от светлината и посрещането на лятото, нощта пада над нас твърде неусетно и границата светло/тъмно се размива… И лесно можем да бъдем отвлечени. През юни по здрач Мрака отмъква най-често деца, които са направили някаква пакост през деня, нещо неправилно или непозволено от родителите им.

– Мрака... отвлича..? Но защо... какво е направила Ая?

– Няма значение какво точно е направила, важното е, че ѝ е било забранено. И Мрака е използвал подходящия момент – по този начин Ая е била въвлечена и заключена в света на сънищата. Сега тя ще премине през пет свои съня и с всеки следващ ще забравя. Първо ще забрави родителите си, после теб, след това дома си и накрая – себе си. Тогава Ая ще остане завинаги загубена в света на сънищата, в паралелния свят, в който ние прекарваме почти половината от живота си. И който Мрака използва, за да се храни. Затова и светът на сънищата трябва да бъде обновяван регулярно с нови, свежи души, за да черпи от тях нови сили Мрака.

Кейп слушаше, мигаше и не можеше да повярва. Но дълбоко в себе си знаеше, че Овчаря не го лъже.

– Ще премине през свои пет... съня... Как… Овчарю, какво да правя? Как мога да я спася?

– Както вече ти казах, аз мога да ти помогна, Кейп. Защото аз стоя на границата между двата свята и имам достъп и до двата едновременно. Ще ти дам една бяла и една черна гривна, изплетени от вълната на моите овце – когато сложиш на ръката си черната, ще можеш да влезеш в съня, в който в този момент е Ая. И по този начин трябва да преминеш с нея през всичките пет сънища. С всяко влизане в следващ сън ще изпитваш все повече болка, често и неочаквано, непозната досега, и физическите ти сили ще отслабват. Твоята мисия е да търсиш знаци в сънищата – ключове, които ще отключат нейните спомени и ще я свържат отново с тези, които е забравила. Само с помощта на ключовете ще можеш да я възвърнеш. Като си сложиш бялата гривна, ще се връщаш обратно в реалността, където отново ще си себе си – няма да изпитваш болка, както в сънищата. Но можеш съвсем малко да отдъхнеш и отново трябва да влезеш в следващия сън.

Кейп гледаше Овчаря твърде сериозно за възрастта си. И мислеше трескаво.

– Но, Овчарю, щом вляза при нея в съня, не мога ли просто да я взема със себе си, да си сложа бялата гривна и да се върнем заедно?

– За съжаление, Кейп, не е толкова лесно. Ая изобщо няма да те вижда или чува, когато влизаш при нея в сънищата. И най-важното – ти нямаш право да я викаш или да правиш какъвто и да е опит да се доближиш до нея, защото в мига, в който го сториш, сънят ще те изхвърли навън. И повече няма да можеш да се върнеш конкретно в него. А без да вземеш Ключа от всеки сън, не можеш да спасиш Ая.

– А ако видя, че Ая е в опасност? Дори и тогава ли не бива да я доближавам?

– Дори и тогава. Защото това е капан за теб – Ая не може да бъде във физическа опасност в сънищата. Най-голямата опасност, която вече се случва, е че тя губи паметта си и стане ли безпаметна и безименна, светът на сънищата ще я погълне и нито ти, нито родителите ти някога ще я видите отново. Ти трябва да се съсредоточиш в това да търсиш ключовете. Въпреки че ще те боли, ще отслабваш и губиш сили, въпреки че може да бъде страшно или тъжно това, което виждаш, трябва да издържиш. Фокусирай мислите си, опипвай всеки момент, всяко кътче в съня с очите си. С душата си. Докато душата на Ая се разтапя и чезне, твоята трябва да става все по съсредоточена и търсеща. Използвай го, за да откриваш пътя.

– А Дрон? Той какво ще прави през това време, мога ли да го взема със себе си?

– О, разбира се. Дрон може да преминава през двата свята заедно с теб, докато носиш гривните. И може да ти бъде от полза.

Овчаря даде двете гривни на Кейп и му се усмихна замислено:

– И последно, Кейп. Трябва да откриеш и какво неправилно нещо е сторила Ая през деня, онова, което е помогнало на Мрака да я отвлече.

– А какво да правя с ключовете, ако успея да ги намеря всичките? Как ще ми помогнат да възвърна Ая?

– Затова е важно да откриеш и пакостта, която е направила Ая – това ще ти помогне да разбереш как да използваш ключовете. Хайде, побързай, нямаш никакво време!

 

 

СЪН 1: Червеният африкански кондор

 

Кейп премина през тъмнозелена поляна, пред него течеше спокойна синя река, зад нея имаше гора. Той видя черната коса на момиче, което седеше с гръб към него по турски на поляната, загледано в реката. Изведнъж от реката излезе гигантски червен – кондор? Изплува величествено, с разперени криле, завладяващо огромен и красив. Остана на повърхността на реката, цветът му контрастираше със синьото и зеленото наоколо; беше сух и перата му блестяха в преливащи нюанси на червено.

Неочаквано до кондора изплува… Ая! Кейп за малко да ѝ изкрещи – та тя не можеше още да плува – но Ая изглеждаше спокойна и щастлива във водата; погали кондора по крилото и се покатери върху него. Той махна мощно с криле и литна ниско, кръжейки над реката, а Ая седеше на гърба му и се смееше. Всичко беше толкова цветно и красиво, и момичето с развети руси коси върху огромния кондор, че Кейп за миг забрави за какво е дошъл…

– Ааау! – Кейп извика от болка. Сякаш отвътре, в корема или гърдите му, някой го простреля с остра стрела! Преви се, но успя да не падне. Очите му залютяха, сълзи..? Мигаше. Дишаше дълбоко. Май вече му отмина.

А момичето с черните коси не помръдваше от брега, седеше по турски и гледаше напред. Кейп приближи до нея и видя, че това е Ванда, приятелка на Ая. В скута ѝ имаше венец, изплетен от дребни бели цветя. Той си спомни, че майка им ги учеше двете да плетат венци и разбра, че трябва да го вземе, защото най-вероятно беше първият Ключ към спомените на Ая. Сигурно свързан с… майка им?

Кейп седна до момичето с черните коси, което не му обръщаше никакво внимание.

– Уау, страхотно е! Страхотен си, кондор! Никога не съм летяла така! – провикна се Ая. Кондорът я погледна с проблясващо око и се превъртя във въздуха, докато слънцето се оглеждаше в огромните му криле, а смехът на Ая звънтеше във въздуха.

Кейп продължи да седи до чернокосото момиче и да чака – може би да заспи, как иначе да грабне венеца от скута ѝ? От време на време отново го пронизваше болка, по-слабо от предния път, но пак неприятно. Сякаш множество малки стрелички го боцкаха отвътре. Вече добре разбираше какво имаше предвид Овчаря, като му каза, че в сънищата ще го боли...

Едно голямо червено перо падна до него и кондорът се издига с Ая нависоко. Дали ако ѝ остави перото в замяна...

Кейп размени венеца с перото и Ванда дори не го погледна! Сигурен бе, че ако не ѝ беше оставил нищо, нямаше да му позволи да вземе венеца. Той хвърли поглед в небето – кондорът и Ая вече бяха съвсем мъничка точица. Явно бе време да тръгва.

 

 

СЪН 2: Джуджета

 

Порязва ме

Като натрошен -на -едри -парчета -стъкла

Проблясва

Порязва.

И тихо, тихо е

Как да не зъзна

Сред тази извънземна красота.

 

Кейп вървеше през пусто планинско плато, навред бяха безкрайни заскрежени поля. Планински върхове в далечината. Дивна нощ бе. Диви вихъри препускаха в далечината на коне-комети, сякаш света пропукваха. Небето бе тъмновиолетово. Без звезди. Земята беше посипана с натрошени кристали, черните копита туптяха в облаци прах от кристали. Беше студено. Студът порязваше като натрошен -на -едри -парчета -стъкла. Проблясваше и го порязваше.

Продължи напред. Стигна високо, на Лунната земя. Сива и камениста, сливаща се с нищото. Пред Ая разцъфваше цвете. Тя седеше на каменистото, кръстосала крака, а цветето беше едро и червено – нито роза, ни мак, нито лале. С безброй листца, тъмночервени, кадифени, блещукащи. Пред нея растеше и разцъфваше, единствено в лунната пустош. А космосът над тях горе беше обсипан с планети, такива, каквито ги сънуваме. Гиганти с пръстени и мънички звездици, комети, огнени прахове. Цветето, на сивата камениста луна, безкрайна и равнина, разцъфваше пред Ая ослепително.

Кейп усещаше, че и преди е "бил" тук. Защото Ая му беше разказвала съвсем подробно този свой сън – заради него дълго време не можеше да заспива вечер. Той беше нейният най-ужасен кошмар.

След като направи няколко кръгчета наоколо и не откри нищо дори бегло напомнящо на Ключ, Кейп седна на прашната неземна повърхност, за да помисли. Леко се отнесе, докато не чу звук, подобен на плъзгащо проскърцване – сякаш нещо тихо се приближаваше към него и вече беше твърде, някак неизбежно близо. Кейп нямаше време дори да се обърне, преди да усети хладното хлъзгаво тяло на дебелата сива змия, която явно беше и много дълга, след като успя да го обиколи, плътно прилепена за него, поне седем-осем пъти. Кейп не само не успя да помръдне, но дори и да издиша, докато змията се настани удобно, стягайки го в хладната си прегръдка. Тя положи глава до крака му и в този миг той изненадващо разбра, че змията не е зла. Първоначално стегнатото му гърло се отпусна, ледените тръпки, които го побиха, докато усещаше тялото ѝ, също изчезнаха. Имаше нещо спокойно, дори внимателно в тази огромна змия, която го прегърна така не за да му направи зло, а защото сякаш си търсеше компания. Кейп инстинктивно сложи ръката си на едрата ѝ плоска глава и змията го погледна – очите ѝ бяха като на топлокръвно животно, във всеки случай не и змийски. "Като котка е", помисли си Кейп и я погали по главата. И в този миг видя дългия ѝ заострен жълт зъб, древен, мощен и един единствен. Същият, който баща му държеше в стъклена кутийка на бюрото си, подарък от негов любим приятел-пътешественик. Кейп и Ая обичаха да разглеждат зъба от "най-страшното чудовище на джунглите", но никога не го вадеха от стъклената му кутийка – баща им ги беше убедил, че ако я отворят, чудовището ще ги нападне, докато спят. Ая му вярваше, докато Кейп малко се съмняваше в съществуването на това "чудовище", но все пак и на него му се струваше, че ако извадят зъба, нещо лошо може да се случи. Или просто изпитваше боязън и възхищение към този масивен и страховит зъб и предпочиташе той да си стои на спокойствие в уютната стъклена кутийка.

Тъжна и студена тръпка премина през тялото на Кейп, когато осъзна, че зъбът е Ключа, който трябва да вземе от този сън. Усещаше змията почти като приятел – двамата самотни и изгубени в този далечен прашен свят няколко минути бяха тихо щастливи от взаимната си компания. Стисна очи и си повтори наум "това е само сън, само сън, сън" и без да я поглежда изобщо повече, рязко натисна с галещата си ръка главата на змията. Чу се хрус и бльок и ръката му потъна в дълбока лигава слуз. Главата ѝ се размаза, сякаш беше огромен охлюв с много тънка черупка. Кейп потрепери от погнуса, но също така си помисли, че тази огромна змия изобщо не е била истинска, след като толкова лесно и неестествено унищожи главата и живота ѝ. Наведе се над нея и разрови пихтията, за да измъкне зъба.

Момчето нямаше и минута да се отърси от преживяното, когато изведнъж изникнаха две джуджета, поникнаха от сивата земя, стояха, поглеждаха ги. Първото беше в черно, второто – в тъмносиньо, с остри шапки, присвиваха мъничките си юмручета особено, споглеждаха се, подсмихваха се едно на друго. В миг и двете извъртяха глави към Ая, обърнаха погледи към нея, спокойни и еднакви, с очи от приказките. "Страх ме е. Страх ме е дори да не проговорят. Чертите на личицата им са дребни. Не искам да чувам гласовете им, нито думите. Да изчезнат, както се появиха, без предупреждение! Ая си има само цветето, сами са, пред нея цъфти расте, ненаситни един към друг в пустото лунно поле. Джуджетата тихичко шумолят и със ситни стъпчици я приближават, безмълвна седнала, кръстосала крака и впила поглед в цветето. Споглеждат се, поглеждат я. Страх ме е. Страх ме е. Защото няма да си идат. Думите, гласчетата им предусещам, пъплят по кожата ми, как да остана безмълвен, да не помръдна, да не издам страха. Да не изкрещя!" – Кейп усети, че челото му се изпотява, а ръцете му бяха ледени.

Чертите им дребни, полите им доземи, стиснали юмручета. Очите им от приказките, очи подземни. Ая потрепна леко, но се бе впила в цветето, сякаш е нейно едничко на света. Неин спътник – Кейп я чу как шепне, едва доловимо: "...глътни ме, погълни ме в своята неземна кадифена красота. В сърце ми вплело огнено сърце? Спаси -ме -от -джуджетата".

Повече от ужасяващо беше. Защото той знаеше какво ще се случи, знаеше точно какво следва. И не можеше да го преживее наистина. Сложи бялата гривна.

Отново в реалността, Кейп дишаше дълбоко, сякаш от дъното на душата си, като удавник. Опита се да поеме всичката живителна сила от зеления, уханен юнски ден. И да се отърси, да откъсне и изхвърли от себе си преживяното, мислите, усещанията... "Само сън, само сън, само сън…"

 

 

СЪН 3: Плажът

 

Кейп стъпи в ситен пясък, който проблясваше в меко-златно. Изобщо всичко светеше наоколо и той присви очи. Примигна няколко пъти. Малко беше замаян, със самото влизане в съня веднага "нещото" го сграбчи отвътре и енергията му се смали рязко. Но това място… Почти забрави, че го боли, че не се чувства добре. Небето беше безумно синьо, пред него се простираше безкрайно море, също така безумно синьо, в хиляди нюанси. Въздухът... сякаш никога не бе вдишвал подобен въздух. И природата, цветовете... всичко беше – не можете да си представите колко ясно и чисто. Кейп дишаше дълбоко, тялото му трептеше, нещо го теглеше с всичка сила – да тича, да вика, да се смее. И едновременно с това нямаше сили да го направи. Седна на пясъка и се загледа в морето.

Ая беше до водата и изглеждаше страшно щастлива. Усмивката и русите ѝ коси светеха като слънцето, цялата почти прозрачна, сякаш светлината и цветовете преминават през нея като през слънчева прашинка... До нея беше Кейп – сънуван от нея в нейния сън. Кейп присви очи и гледаше Ая и себе си в лудешки, вихрен танц на младостта, на свободата, на вечността.

Гонеха се, целеха се с пясък, търкаляха се в плиткото, смееха се като обезумели, беше страхотно! Сякаш бяха в началото на времето, земята бе току що създадена и те – малки дивачета – откриваха всичко сега, в този миг. Кейп попадна на фина раковина, седефено-дантелена, ужасно красива. Даде я на Ая, тя я погледна влюбено, изкопа малка дупка в пясъка и я скри вътре, по-далеч от вълните, за да не я отнесат. Махна му и се затича към голямото синьо, да влизат! Водата бе кристална и блестяща, бухнаха се в нея, все по-навътре. Скачаха, гмуркаха се, премятаха се и играеха, блещукащи като рибки. Като едно с всичко.

Обзет от силен копнеж, Кейп усети, че изобщо не иска да си тръгва от тук. Искаше да остане завинаги! Да отиде при Ая и тя да го познае, и да тичат и играят до припадък, завинаги!

Въздъхна. Бавно се замъкна до раковината – това бе споменът на Ая за него. И това беше, за което бе дошъл тук. Взе я и сложи бялата гривна. Плачеше му се... или го болеше? "Чао, сън от рая."

 

 

СЪН 4: Вкъщи

 

Кейп легна на поляната за малко. Чувстваше се странно. Страхотно – нищо не го болеше и бе пропит от мястото, на което беше преди миг. Изпитваше също особена тъга, защото осъзнаваше, че повече няма да се върне там, няма да го види и усети отново. Да се почувства толкова нереално, нечовешки жив. Никога досега не беше изживявал подобно нещо.

Но, на мисия.

 

Кейп беше вкъщи, във фоаето пред входната врата. Ая крещеше на родителите им, досега Кейп не ги беше виждал толкова уплашени и тъжни. Беше му зле, стреличките го пронизваха доста често и го болеше. Навсякъде. Вървеше бавно.

– Махайте се, пуснете ме, какви сте вие! Махайте се от пътя ми, искам да изляза от тук! – Ая се държеше много грубо, викаше им, боричкаше се, казваше им да я оставят на мира, да я пуснат, защото не ги познава.

– Ая, моля те, къде отиваш, какво ти става!? Ая, миличка, момиченцето ни, добре ли си, навън е нощ, как ще излизаш, къде искаш да отидеш!? – умоляваха я майка ѝ и баща ѝ.

– Изчезвайте от пътя ми, пуснете ме, гадове, чудовища!

Буташе ги, сякаш много по-силна от обикновено, майката и бащата и двамата се опитваха да я прегърнат, да я спрат, но едва я удържаха. Плачеха, молеха я… но тя се мяташе като звяр. Кейп почувства непреодолима тъга и безсилие. Може би Ая виждаше за последен път родителите си. Може би самият той ги виждаше за последен път.

Изведнъж Ая рязко се изправи, отблъсна ги от себе си и те паднаха на пода до нея. Тя вдигна глава, устремена надалеч, и някак гордо, с чужди и невиждащи очи, изпя с ясен мъжки глас:

– Отивамее на купоон, на купоон до сутринтаа!

И тримата онемяха от зловещото, потискащо и абсолютно неочаквано "изпълнение".

Ая блъсна вратата на къщата и потъна в нощта навън.

Кейп тръгна след нея бавно и мълчаливо. Един-два пъти се преви, сякаш някой го удряше силно. Озоваха се на скала сред бурно море. Беше почти непрогледна нощ, валеше и духаше силен вятър, скалата бе мокра и хлъзгава, вълните се блъскаха в нея и бучаха. Кейп се обърна назад – и видя, с изумление, как къщата им в миг се завъртя от силен вихър и започна стремглаво да се смалява, докато стана малка като кутийка, която спокойно можеше да побере в шепата си. Той се наведе да я вземе и докато я слагаше в джоба си, се подхлъзна и падна. Ая стоеше на ръба на скалата и до нея имаше някакво малко животинче, което тя галеше и нещо му говореше. Кейп се примъкна по-близо към нея, усещаше загубата на сили все по-осезаемо, тялото го болеше все повече и повече.

– Виж се какво си глупаво... Къде е майка ти? Чакай да видя имам ли нещо да ти дам да си играеш. – Ая бръкна в джоба си и извади нещо малко от там, подаде го на животинчето.

– Ето, вземи… Не, недей така, ще го глътнеш…

Изведнъж, съвсем неочаквано и страшно, Ая и животинчето се търкулнаха и паднаха в пропастта към бурното море.

Кейп извика, едвам се домъкна до ръба – нямаше и следа от Ая. В миг чу тихо скимтене и видя, че животинчето – което се оказа малко тъмнокафяво мече – виси на една издатина по-долу на скалата и всеки миг ще падне. То го погледна уплашено и Кейп пропълзя надолу, за да му помогне. Успя да го хване и двамата се мушнаха в суха пещера, която Кейп откри на метър от тях, докато го спасяваше. Мокри, тъжни и изтощени, Кейп и мечето се сгушиха. Той знаеше, че трябва да излиза вече от този сън, но мечето толкова силно трепереше и завираше в него мократа си муцунка, че реши да остане още съвсем малко, докато то се успокои. Изведнъж мечето започна да кашля силно и от устата му изхвърча… пръстен, и то – познат. Годежният пръстен на майка им! Но как..?

И в този миг Кейп разбра. В главата му изплува спомен. Как Ая е в стаята на техните, обула обувките на висок ток на майка им, накипрена с бижутата ѝ се оглежда в огледалото и двете се кикотят. Кейп наднича през вратата.

– Ая, тръгвам, няма да те чакам повече – провиква се Кейп.

– Хайде, Ая, на Кейп му омръзна да те чака и ще иде без теб на поляната. Оставяй ми дрехите и бижутата и изчезвай! Всичките! Искам да ми обещаеш, че гривните, обиците и най-вече – годежният ми пръстен никога няма да се отдалечават от това чекмедже – казва ѝ майка ѝ.

– Ама мамо, някой път не може ли да.. – Ая я поглежда дяволито.

– Още си малка, Ая, не може да ги носиш! Обещай ми, че винаги ще ги връщаш обратно в чекмеджето, след като си ги пробвала!

– Добре де, обещавам.. – нацупва се Ая.

И Кейп разбра. Разбра, че Ая е взела, даже може и неволно да е пуснала в джоба си, годежния пръстен на майка им. Но сигурно не е било неволно... И не го е върнала обратно. В този миг той разкри пакостта, която Ая е сторила този ден. И която помогна за въвличането им в това мрачно и опасно приключение.

Кейп стисна здраво пръстена и го пъхна в джобовете си при другите Ключове. Но с какво ли щеше да му помогне този пръстен… Нямаше време да мисли сега за това, трябваше да излиза вече от съня, забавил се беше. Погледна мечето, което спеше спокойно до него, каза си, че това е само сън и то ще е добре. И сложи бялата гривна.

Почувства прилива на енергия, който го обземаше всеки път, когато се върнеше в реалността. И въздъхна при мисълта от изтощението, което му предстоеше. И то в последния сън… Досега беше успял, но какво ли още го очакваше?

 

 

СЪН 5: Бялата стая

 

Кейп сложи черната гривна и влезе в последния сън. Сънят, в който трябваше да открие последния и най-важен Ключ – Ключа към самата Ая. Защото в петия сън Ая щеше забрави себе си. И щеше да остане завинаги в света на сънищата и мрака, ако Кейп не откриеше Ключа и ако не разбереше начина, по който да върне паметта на Ая чрез събраните ключове.

Кейп беше в чисто бяла стая без врати и прозорци. Стаята бе малка, той лежеше на пода и се чувстваше ужасно. Болеше го цялото тяло, слаб и блед примигна няколко пъти с очи, защото виждаше замъглено. Изведнъж по тавана, изскочила от нищото, притича Ая, крещейки. Тя тичаше по стените и тавана, провикваше се и внушаваше силно безпокойство. Кейп с ледена тръпка долови някаква бясност в нея, сякаш бе невменяема. Ая тичаше по тавана и стените и крещеше, стаята бе малка, бяла и клаустрофобична, Кейп нямаше сили дори да се повдигне. Наоколо не се виждаше нищо, нищичко, което би могло да бъде последния Ключ.

Внезапно Ая, тичайки, хвана дългата си руса коса с ръка, нави я бързо около китката си и я дръпна с всичка сила. И цялата ѝ коса остана в ръката ѝ! Тя силно я развя, хвърли я с грозен вик на земята и русите коси на малката му сестричка тупнаха до ужасения Кейп. А Ая се затича още по-доволна в своята бясност, с размахани ръце и гола глава.

Лицето на Кейп се изкриви от болка, очите му виждаха Ая като размазано чудовище. Той прилази до косата ѝ, прегърна я и заплака. И в този миг осъзна, че това е последният Ключ. И че Aя вече бе загубила себе си и разсъдъка си. Кейп усети, че е на предела на силите си, затвори за миг очи и се унесе… нещо изплющя над него – папуняк!? Един от неговите приятели. С разперени криле и гребен, ярък и цветен, той бързо махаше с криле над Кейп – въздушната струя леко го свести, а цветовете на папуняка успяха малко да го ободрят. Птицата изчезна – Овчаря ли го беше пратил или като Дрон и той може да преминава през двата свята и да помага на приятеля си?

Кейп се опита да изключи от присъствието на тичащата, врещяща и гологлава Ая; извади всички ключове пред себе си – венеца от малки маргаритки, зъба на змията, раковината, малката къщичка и косите на сестра си. И годежния пръстен. Подреди ги и се опита да измисли – какво да ги прави, как изобщо щяха му помогнат. Усети, че всеки миг вече наистина и за дълго ще загуби съзнание, а нищо не му идваше наум. Страх го бе, нямаше време.

Изведнъж Ая изду силно бузи и задуха с всичка сила от тавана към пода. На метър от лежащия свит Кейп започна да се издига огън, който за секунди се разрасна, все по-голям и по-буен. Стана много горещо и стаята се изпълни с дим, Ая тичаше и крещеше бясно, разпалвайки огъня, и Кейп обви Ключовете с косите и ги прегърна, за да ги запази. Той едва дишаше, почти не виждаше, прегърнал всички ценности. По случайност, пръстенът на майка му се надяна на пръста му. В този миг Ая издаде най-нечовешкия си вик и се хвърли в огъня, а Кейп усети в просъница как ръцете на майка му обгърнаха безжизнените му ръце и тласнаха косата, пълна с ключовете, към огъня, след Ая. Кейп припадна.

 

 

Обратно

 

Ая беше в реалността, цяла и непокътната. Ключовете, хвърлени в огъня от майчините ѝ ръце, обвили ръцете на Кейп с помощта на пръстена, който се надяна на пръста му неусетно, я бяха спасили. Беше се преплела и сляла с тях, бяха изгорели заедно и възкръснали като феникс. Ая и нейните спомени, памет, душа.

Тя се огледа, но не видя нито Кейп, нито Дрон наоколо. Изобщо нямаше спомен къде е била и какво е правила в последните няколко… часа? Но нещо я свиваше за гърлото, усещаше, че Кейп е в голяма опасност. Видя Овчаря на отсрещния хълм и се затича към него с вик.

– Овчарю, къде е Кейп, чувствам, че нещо лошо се е случило, той е в опасност!

– Ая, брат ти е в смъртна опасност и само ти можеш да го спасиш, но трябва да си много, много бърза. Той е заключен в света на сънищата и всеки момент ще бъде погълнат от Мрака. Ще ти дам моя черно-бял овен – като го яхнеш, ще можеш и да влизаш, и да излизаш от света на сънищата с него. Когато попаднеш при Кейп, той сигурно ще бъде вече в несвяст – трябва да го качиш на гърба на Овена и заедно да се върнете в реалността! Побързай, времето му изтича!

Ая се метна върху Овена и нахлу в бялата стая. Кейп лежеше безжизнен на земята, от тлеещото огнище изскочи огромен демоничен вълк от дим и се надвеси над момчето. Ая прехапа устни, защото видя как димният демон-вълк смуче от него живот и Кейп посинява като от силен студ. В този миг Овена се изплъзна от Ая, хвърли се със святкащи очи върху Демона и го отблъсна от Кейп. Започнаха да се борят свирепо, а Ая се спусна към Кейп, прегръщайки го, за да го стопли. Той не мърдаше и почти не дишаше. Изведнъж отнякъде изскочи Дрон, летейки с ушите си, и се заби в главата на демона, с което му отвлече вниманието. Ая веднага се метна върху Овена, повлякла Кейп – не ѝ беше трудно, той беше толкова лекичък, сякаш повече от наполовина отслабнал. Овена изскочи с двамата на гърба си в реалността.

 

***

 

На поляната се отдалечават руси момче и момиче, хванати за ръка. Приличат на брат и сестра. Към края на юни е и вече пада здрач. Вървят спокойно, сякаш твърде сериозно, с не много детска стъпка. Някакво кученце с развети уши подскача около тях; изглежда прозрачно, по-скоро е привидение.

Вятърът шумоли леко в листата. Двамата се отдалечават, в раменете на момчето се долавя някаква тъга… Но въздухът по странен начин нашепва, че вкъщи ги очаква много топло посрещане.

©2020 katerinaneynska.com