©2020 katerinaneynska.com

Ежедневие

Сутрин е. Както всеки ден, успявам да се приготвя навреме и излизам. Обгръща ме почти пълен мрак, освен виещият се пред мен път, светещ в бледозелено. Вдигам триколката, за да я смъкна няколко стъпала, и започвам бутането по пътя. Не е тежко, монотонно е. Но пък е време за мен, в което мога да си мисля за толкова много неща. Както и, разбира се, мислите да се впуснат в твърде... особени посоки. И все пак го оценявам. Пътят се вие, достатъчно дълъг и достатъчно спокоен, Нещото в триколката не се мята и не бучи с онзи гъгнещ, натоварващ звук. Нещото, което е толкова важно. Защото Новия свят се строи от тези Неща, тези живи "камъни", източници на Великоенергия, които през повечето време се въртят и гъгнат. ТЕ твърдят, че щом всеки един от източниците бъде наместен на мястото му и свързан подходящо с другите, Новия свят изведнъж ще тръгне. Всичко ще се подреди. Светлината ще се върне, хармонията ще е във висша степен, изобщо... Ние нямаме представа как точно ще стане, но ТЕ сигурно са прави. Въпреки че...

- Билетът.

Стигнала съм Високата жена с едрите букли. Подавам й малкото, червено и лепкаво билетче, тя го слага в устата си, кимва и вдига бариерата, за да продължа.

 

----

 

Лежа на голямата поляна и сякаш съм извън света. Или в началото на Новия свят. Слънцето е наистина огромно. Сега разбирам какво е да те погълне слънцето. Хубаво е. Понякога дори е страшно хубаво. Няма как много много да мисля в момента; зашеметена съм и се наслаждавам. Зелената поляна е свободата и безкрая, а огромното слънце е цялата положителна мощ на живота.

- Биип.

Познатият звук. Свалям каската. В първите минути винаги се колебая кое в крайна сметка е реалността и колкото и да е ясно, че това досега беше прожекция /"доза, нужна на организма за преодоляване на ежедневните липси и трудности"/, дали все пак не ни подготвят по този начин за Новия свят, дали това не е трейлърът. За да не ни дойде изведнъж и в повече, когато рязко влезем наистина в него.