Имам голямо куче. Бобтейл. Казва се Брус. Умира да тича по една безкрайна наситенозелена поляна, украсена тук-там с дърво. По изгрев, когато слънцето е най-огромно и всяка сутрин сякаш точно се сътворява светът.

Нощес, на хладно, работихме отново по машините, предназначени да ни измъкнат. Защото светът предстоеше скоро да бъде погълнат от слънцето. Беше абсолютно неясно кога ще бъдат готови машините, колко души ще поберат и най-вече - колко време имаме. Жегата все още се търпеше, трудът също. Eмоциите бяха нови. Имаше и леки мутации, някои доста интересни, но пък не бяха добър знак - всяка съвпадаше с рязък скок в темповете на нарастване на слънцето.

Точно тази сутрин поляната беше особено красива - придобила наскоро синьозелен оттенък, в далечината се превръщаше в море, което стигаше до хоризонта. (Последната мутация, след която само за 42 часа слънцето се увеличи значително.) Брус тичаше по поляната-море, изрязан на фона на събуждащото се, трептящо слънце. Аз пиех капучино, наблюдавах и не ми се мърдаше. Като го викнах, дойде, тръсна рошава глава и каза с плътен, напълно човешки глас: “Още 5 минути”. Имах няколко секунди да се учудя на тази чисто нова мутация, когато двамата обърнахме глави към тътена, запушихме уши от тътена, завибрирахме от него. Слънцето се движеше към нас като мега бърз влак, по-голямо, по-голямо, по-голямо, разкъсваше морето на парчета, разкъсваше поляната на парчета, стапяше и разкъсваше всичко. Едно момиче и голямо куче също. Защо ти беше, Брус, да изричаш “Още 5 минути”?

Край.