Имало двама търкулановци, един съвсем черен и един чисто бял, които се търкаляли по път сред поля. Идвали от някакво царство. Били напълно обли, невъзмутимо кръгли, търкаляли се редом и мълчали, защото нямали усти да говорят. Всичкото, което имали, било очи.

По едно време на черния търкулан му пораснала ръка. Той я разперил, раздвижил във въздуха, побутнал в земята. Минали покрай градина с надвиснали над пътя черешови дървета. Черният търкулан протегнал чисто новата си ръка и откъснал две череши. Белият търкулан ги загледал, черният продължил да си ги носи, докато неспирно се търкаляли. На белия търкулан му пораснала уста, успял да хапне едната череша. Черният изхвърлил другата.

Белият търкулан започнал да говори безспир. Минали през рекичка и от говорене белият се задавил и щял да се удави. Черният го грабнал с ръката си и го избутал на отсрещния бряг.

Търкаляли се вече през гора. На белия му пораснал крак, раздвижил го и продължил, без да го използва. На черния пораснали уши. Спрял за секунди да послуша птиците, после бързо догонил белия. Белият духнал в ухото на черния и се засмял, в този миг на черния също пораснала уста, засмял се и той. 

Постепенно им пораснали носове, коси, оформили се тела, накрая крака. Вече не били търкулани и нямало как да се търкалят. Направили по няколко последни кълбета късно през нощта на един хълм под небе, обсипано със звезди, и всеки тръгнал в различна посока. Никога повече не се срещнали.