- Знаете ли, че ленивецът храносмила порцията си от няколко листа в продължение на тридесет дни, като слиза от дървото долу само веднъж седмично, за да отиде до тоалетна. Пък един от основните ритуали на местно племе е свързан с може би най-едрите мравки в света, мравките "куршуми" – наричат ги така, защото ухапването им е болезнено почти колкото да те уцелят с куршум. Мъжете отиват на сложен лов за доста от тези мравки, след това ги зашеметяват с отвара от растение, за да почти пришият стотина от тях в едроплетена ръкавица, така че жилата им да сочат навътре. Младите момчета от племето си слагат подобна ръкавица, опушват я, за да разбудят и раздразнят мравките-куршуми, и трябва да я държат на ръката си и търпят ужилванията им, танцувайки, в продължение на двадесет минути. Танцуването помагало. Стотици ужилвания от стотици мравки, всяко от които предизвиква болка с интензитет на куршум. Така момчетата от племето биват официално обявявани за мъже.

Всичко това се случва в Амазония, там, където е най-истинското и вечно лято и времето всеки ден е същото като през следващия, количеството слънчева светлина и дъжд са еднакви. Затова и на едно дърво живеят толкова различни видове насекоми, колкото в цяла Англия, примерно... А на един квадратен километър стремглаво избуяват толкова видове растения, колкото растат из цяла Европа.

- Брр, май искам да съм в Амазония в момента – казах на момчето, след като си дръпнах от джойнта. Същото това момче, което ни разказа за Амазония и петнадесетина минути по-късно припадна от няколкото дръпки трева, пушел за пръв път... Вместо притеснена, бях по-скоро възмутена (от висотата на своите петнадесет години) – да припаднеш от джойнт, боже... Притеснението дойде малко по-късно, когато се оказа, че както другите родители, така и бащата на приятелката ми и най-добър приятел на баща ми, у които бях на гости, знае – не само, че всеки от нас е пушил марихуана, но и че точно аз съм я донесла от града. /Общо два пъти в живота си лично аз съм купувала тревата, но този злощастен случай ме превърна за няколко дни в дилър в главите на родителите ни/. Имах време до утре следобед, когато нашите щяха да дойдат да ме вземат и да разберат и те чудната новина за дъщеря си.

​

Широката писта свършваше пред единствения хотел в околността, почти слят с боровата гора наоколо. Вляво от него беше паркингът с каравани, в една от които ваканцувахме вече седмица с приятелката ми и баща ѝ; по цял ден карахме ски, почти по здрач се прибирахме, пускахме калорифера и играехме с часове монополи или пък отивахме с другите приятели от караваните в хотела, на компютърните игри – любима ни беше тетрисът със събличане на виртуалните мадами. Снегът тази година достигаше до гърдите и ръбът на леглото ни замръзваше по цялата си дължина, допряна до стената на караваната.

На другия ден, депресиранопотиснато очакваща следобед родителите ми, не отидох да карам; вместо това реших да се разходя по пътеката зад караваните и да използвам дълбокия сняг, за да се изтъркалям в него по бански – отдавна имах подобен брилянтен план за закаляване. Беше доста неприятно, особено накрая, когато се оказа, че ръцете ми са безчувствени, изтръпнали от студа, и е невероятно трудно да си облека с тях стотиците катове дрехи. Следващия път с приятел, казах си.

Все още не ми се прибираше. Реших да се поразтъпча още малко по бялата пътека, уж да се сгрея... след няколко минути видях странна дървена къща вляво, в началото на гората. Коминът ѝ пушеше. Приех, че днешният ден е особен, и тръгнах право към нея през дълбокия сняг. Нормална, дори и най-мъничка пътека дотам нямаше. Никога не бях виждала подобна къща от приказките, посрещна ме с тежка, крива дървена врата. Почуках, бутнах по-силно, озовах се в уютен, притъмнен хол с припукващ огън в камината насреща. С лице към огъня и гръб към мен седеше мъж – по обувките и шапката му отгатнах – в дълбоко кадифено кресло. Извъртайки се към мен, с усмивка каза:

- Очаквах те. Тоест – очаквах някой да дойде този следобед. Влизай, направил съм топъл чай. 

Мъжът изглеждаше почти симпатичен, но при втори поглед – май зъбите му бяха твърде тъмни и погледът му – твърде особен... все пак друго ме, меко казано, притесни.

- Ккакво е Това?! – посочих лежащото в скута на мъжа Нещо. Едро, едва събиращо се Нещо като животно без козина с изкривено лице и тяло и получовешко излъчване, което той небрежно галеше.

- Кой, Лу̀на ли – усмихна се отново мъжът – как какво, това е жена ми.

Явно силно ужасеният ми поглед го разсмя толкова силно:

- Ха ха ха, шегувам се! Това е домашният ми любимец, мое производство – смес между гола котка, кокошка и едно горско същество, съмнявам се да ти е познато... Влез, пийни чай, да се сгрееш... Пък и да ми кажеш какво мислиш – решил съм да развъдя още от тях, дали някои твои познати биха ги харесали за домашни любимци? Лу̀на е мила, послушна, а и мисля, че скоро ще се научи да говори. Е, с много по-беден речник от нашия, разбира се, но... Влез, влез! 

Ето как бързичко можел да забрави човек за съществени проблеми от сорта на предстояща среща с родителите ти, когато си на петнадесет и те точно са разбрали, че не само пушиш марихуана, ами си и "дилър".

- Мерси, мерси, но ще бягам, трябва да... Извинявам се, че така нахлух през вратата, чао, хубава вечер..!