©2020 katerinaneynska.com

Приказка

Си Пи е звезда. Съвсем нормална, позната на всички ни, тип – блещукаща звезда, смесица между бяло и жълто или сребърно и златно, нещо такова. И формата и е звездна, шестовърха, но все пак има очи, лице, тяло. Усмивка. Говори, мисли и много мимикира. Си Пи е симпатична звезда.

Малино е пате. Младо жълто пате.
Малино е пате, което е свръхчувствително, с наистина големи способности, но му липсва кураж. Много е малко и пухено и се нуждае от приятели, от подкрепа. От високи, силни, смели приятели, които да го защитават и окуражават. Които да го напътстват. Иначе малино има невероятен характер и огромна, почти магьосническа душа-сърце, каквито малко хора са познали. Очите му са черни и блещукащи. Ако те избере и допусне до себе си (истински „до себе си”, при малино няма половинчати неща), малино повече дава, отколкото взима, дори това да не е очевидно.

Зоини се среща веднъж или по-малко от веднъж. Не обича шум. Мрази лакомия и дебелина. Носи остра шапка, като древен вълшебник, и знае около две хиляди и нещо приказки за луната.
Не обръщат обикновено много внимание на Зоини, въпреки че това никога не би му направило впечатление. Той мисли само за себе си, мисли, че светът се върти около него и цялото съдържание на този свят също. Че светът е бил сътворен само заради него и по никаква друга причина. Зоини, този невежа, хем да му се смееш, хем да го съжаляваш, понякога ти лази по нервите, дори почти те вбесява. Но пък накъде без него. Внася си и той своя принос в цялата работа, свят или каквото е.
Ходи си по пътеките, мисли се за най-важен, мърмори истории. Ако намери някой да го слуша, още по-добре. Понякога взема, че се и разгневява.
Разгневи ли се  – рязко и страхотно избухва, но бързо му минава.

Сила. Сила-Вила-Бегила. Ех... Имената ѝ са много, различни, тя самата е многолика и променяща се. Прелест, стон и забрава. Минава край теб като въздушна струя, върти ли се, танцува ли... Опустошителна, с една дума две. Без Сила-Вила-Бегила никога нямаше да бъдем „народът с така омайващо-красивите очи”. Всяко създание от нас, независимо грозно или хубаво, високо или ниско, умееше, поиска ли, да си спомни за Сила и да я отрази в очите си. Дори само за четири секунди, напълно достатъчно. Да омае с очи, докоснати от невероятнопрелестното в безбройните му форми. Това беше Сила. Много важен елемент, важно Лице.

И тук се случи бодливата история, но друг път ще ви разкажа за нея.
Накратко – започна със:
Не пипай!
Опарих се
От повърхността на пламъка.
А огнени кълба
Кръстосват
Небето и земята
На кръстопътя спират
И зейнали
Се плезят.
Потръпвам.

И завърши със:
Пеперуди
Се събуват пред вратата
Нахлуват, зашеметяват
Пристъпват тънко
На токчета – иглички
Звънко
Мрънкат.

И друго се случи по същото време: Рамно, вожд и безстрашен, със свръхсъчетано тяло – символ на живот, сила и издръжливост, с очи, остри като бръснач, и ръце, с които сякаш държи целия свят и го подхвъля-улавя, като че ли е топка за тенис. Рамно излезе през нощта, излезе, стреснат от някакъв уж подозрителен шум (той постоянно долавяше уж подозрителни шумове, все нащрек, почти не спеше, а нямаше и нужда). Излезе Рамно и вече седем дни не се завръща, доста неспокойни започваме да ставаме. Не че си мислим за
облещена, озъбена ламя, хрупаща накъсани тела...
или нещо подобно.
Не че и предприемаме някакво действие. Но в тези седем дни в душата на всички ни се загнезди съмнение и започна да ни човърка. Едно такова ново и непознато, не знам, май скоро трябва да седнем и да го обсъдим.

****

Да обясня за Блатото. Има един особен вид птици, единствените, които всъщност се възпроизвеждат в нашия свят.
По-точно – тъкмо са готови да се възпроизведат – имат яйца в коремите си и ей сега ще ги родят. Когато им хрумва, че искат да са свободни, млади и безгрижни. И тогава литват високо, прелитат над Блатото и хоп – хвърлят яйцата си в него. Птиците, които хвърлят яйцата си, защото искат да приключенстват, а не да бъдат майки. И затова от блатото така неприятно мирише, на около половин километър радиус. Но пък там – около него, в зоната на миризмата, растат свръхкрасивите – многоцветни, малки като боровинки и блещукащи като скъпоценни камъчета плодове. Скрити в зелената трева, всяко с невероятен и винаги различен вкус. Забранените плодове. Тези, които ги хапнат, няма как да не се връщат пак. Връщат се, връщат се, докато блатото и миризмата постепенно ги променят и започнат и те самите да миришат. и вече са белязани. И си заживяват там с другите блатници – или наркотичновците (и така, и така ги наричаме). Имат си едно-две неща, които ние нямаме – магическите плодове и една много особена и силна сплотеност – превръщат се почти в едно същество – която им доставя наслада и ги крепи. А птиците, естествено застигнати от много нещастия, се завръщат и се гмурват в блатото да търсят децата си. И се превръщат в подводни чудовища, които веднъж седмично отвличат и изяждат един от наркотичновците.

 ****

Една от границите на нашия свят: изправени и величествени са двадесет и две ледени кралици – от лед, кристал и сребърен оттенък, почти прозрачни, само лицата им имат черти, а очите им са огромни и тъмносиви. И те не са нито живи, нито мъртви, нещо като камъните или скалите – съществуват. (Историята е, че всяка една от тях ни беше управлявала по две хиляди години. И всяка една беше погълнала (изяла) значително количество от нас.)
Лицата им са вечно млади, само очите им се променят и са древни. Двадесет и две ледени кралици – много красиви и все по-зловещи (някои бяха започнали вече и леко да се издуват).

Веднъж месечно и двадесет и двете кралици насочват едновременно погледи към небето и тогава се отваря порталът. Небето се превръща в огромен екран, на който се вижда как живеят човеците. Онези, които се раждаха и умираха, и живееха – истински, реално. Никой от приказните не знаеше какво е това. Те не се раждаха, никой не знаеше отде са дошли, цяла вечност ги имаше. И все по-малко помнеха. Бяха там винаги и винаги щяха да бъдат, но вече нищо не се случваше наистина. Почти като духове. Прелестни, най-приказни духове. Обитаващи чудновълшебен свят.

Един ден Си Пи (звездата) отиде на гости на малино (патето), направиха си горещо кафе, Си Пи кръстоса крак връз крак и седна на лилавата кадифена табуретка, срещу малино. Обсъждаха все същите неща. Пиеха бавно и приятно горещото ароматно кафе.


След това правиха любов. Да.


А разговорите винаги се свеждаха до човеците, до хората, които се раждаха, променяха цял живот и умираха, и всичко беше толкова реално, а животът им – препълнен, преливащ от истински преживявания. Всички приказни все повече и повече ходеха при кралиците петък вечер, гледаха човеците и копираха. Опитваха се да правят същото. Превръщаха живота си в човешки филм.
Едно време ежедневието беше – кралства, войни, герои. Приключения. Но сега бяха останали само те и нищо почти не се случваше. Кралствата, войните, героите – всичко това беше отживелица. Пълна отживелица. Сега това, което правеха, беше да чакат с нетърпение петъка и да гледат човеците. Затова и гледаха от човеците, мечтаеха за човеците, и копираха. Искаха да Бъдат Човеци!
Срещаха се на кафе, правеха любов – нещо като пуф-пах, от Си Пи се сипеше златен прах, малино пък настръхваше перушината си. После играеха на майка и баща с дете.

Понякога Си Пи си мислеше: какво се случва между нас? Дали малино е онзи, когото винаги съм търсила-чакала... дали просто е една незряла любовна история... или всъщност – ние сме приятели и трябва да спрем това навреме.
Понякога сърцето й се късаше от плач (както хората казваха, къса от плач, изобщо плач – какво ли е това).

****

Един ден се случи. Земята се разтърси. Пристигнаха двама огромни, черни, пръхтящи коня-конници-сенки. И те ни предложиха – кой желае да отиде в света на човеците. Кой желае да бъде човешка ръка, око, или коляно. Желаете ли, ще го изпълним. Не желаете ли – стойте си тук и гледайте, всеки петък вечер, небесна прожекция.

Случи се така: ето как се случи: дойдоха конниците:

Дивни нощи
Спускат
Уханни букети,
Диви вихъри препускат
На коне-комети.
С пелерини развети
Препускат
Света пропукват...

Или нещо такова. Тоест, когато конниците пристигнаха.
А пък точно тогава вървеше Зоини по една зелена мъхеста пътека, в сенките на вековни дървета, вървеше и си мислеше, и си мърмореше.

Чу се, разтърси се земята: Тропот, кой иде!? Конниците. Кой? – конниците. Нa коне-комети, с пелерини развети.

Конниците-сенки.
Те дойдоха откъм Скалите.
Другата граница на нашия свят беше Скалите. Скалите. Скалите.

(Отново)
Скалите
тъмни и стръмни
стърчат,
Пробождат небето
остро
да стигнат отвъд.
Златисто сияние
задрямало
около тях,
На фона му с сила
скалите
небето бодат.
Денят си отива -
стремят се да стигнат отвъд,
Преди да ги глътне
нощта
и нощният студ.

Дали ще се върнат -
пита вятърът луд
Дали ще се върнат,
пак с слънцето да се родят.

 Черните конници казаха:

- Дошли сме с един въпрос: Искате ли да отидете в света на човеците?
- В света на човеците?
- На човеците?
- Човеците?
- Очила и цветя!! Възможно ли е това!!??
- Възможно ли е?

Черните конници пак казаха:

- Не само е възможно, но и ще участвате.

- Но как, как?
- Ккакк?

Сипскзс, мини змей – голям колкото юмрук, но също толкова страшен-смел-огнедишащ, колкото всеки един истински змей, бе ококорил огромно седемте си очи. И питаше ли, питаше. Заедно с всички други.

- Ще участвате като човешка ръка, око или коляно. Ще бъдете част от тялото. Ще „живеете”.
- Част от тялото?
- Човешкото тяло!?
- Живеете??

Бргдрмрбргд. Конниците започнаха да се изнервят от тези малоумни въпроси и повтарящи се реплики. От тези налудничаво ококорени очи. Те знаеха, но не разбираха безумната мания на тия същества по човешкия свят. Не разбираха колко нещастни и безсмислени се чувстваха те и как само тази мечта ги крепеше и движеше. Да им се не види и кралиците, и скалите, и блатото, и наркотичновците, и птиците. и Рамно.

****

в едно семейство.
Си Пи (звездата) беше ръката на 14-годишно момиче, с която то пишеше разкази (пух-пах, звезден прах).
Малино (пухкавото малко пате) – окото на майката.
Зоини – себевглъбеният вълшебник – главата на бащата.
Сипскзс – този малък, но съвсем истински змей – коленете на братовчеда.
Рамно (воинът) – мозъкът на вуйчото.
Другите.. е, другите, и те си намериха мястото. Кой на място, кой – не. Кой на друго място. Части от човешкото тяло. В един град, едно семейство, един баща, една майка, една дъщеря. Един братовчед и една приятелка.
Влюбеният (и такъв имаше) – раменете на приятелката.
И изведнъж, съвсем изневиделица, всички едновременно се почувстваха смъртни. Хм, странно. Или УАУ.