м и г и л и т р и м и г а п р е д и

л я г а н е ч е т в ъ р т ъ к в е ч е р .

Протегна ръката си с един единствен пръстен с малка, но прелестна светлосива, леко набръчкана перла с неправилна форма. Повдигна чашата, кристалната чаша, която леко проблясна и нежно дрънна. Допря я до устните си. Отпи. Усмихна се. Опита се да се усмихне. Опита се да каже нещо, но всъщност се спря и замълча. Само устните ѝ помръднаха. Остави чашата обратно на масата.

Погледна го. Съпругът ѝ, той седеше срещу нея, а до него баща му, дядо му, прадядо му, прапрадядо му, прапрапрадядо му, пра пра пра пра...

Мъжът ѝ беше от рода на Вечнодишащите. Мъжете от този род бяха безсмъртни, а единствената им слабост беше Съпругите – които и единствено можеха да турят край на живота им. Но повечето Съпруги го разбираха твърде късно, за съжаление.

Имаха семейно събиране. Рожден ден. За събитието Сибирската кралица им беше отстъпила най-прекрасната зала от двореца си, а Седемнадесет маймуни и Седемнадесет бели дявола с перлени огърлици изпълняваха sipskzs. Наоколо шумоляха рокли. Падаха звезди. Вечнодишащите бяха почетен род, няма как иначе.

 

- Ехо, идваш ли? – стресна ме YY. Облечена в белия си домашен халат, подскочих, изпуснах снимката на майка ми, в която се бях загледала, коланът на халата ми се развърза. Любимата снимка на майка ми – с перления пръстен, чашата с ледена водка в ръка, от която току що е отпила, и опитваща се да каже нещо на баща ми, който пак се е отнесъл нанякъде, или по-скоро изтупва от рамото си някакви си три перца от птица, незнайно как попаднали там, и се е заслушал в този ми ти рокендрол, а мустакът му потрепва. Родът, разбира се, също кръжи наоколо. Обстановката е меко казано Бална.

- Мила моя вълшебницо, ела и сподели с мен нощта. Сънят ме Преследва и Атакува. Всеки миг може да е последен.

Да, време е да си лягам. Да изгася лампите. Да мина боса по ледения под. И да се сгуша при буболечката, при нощната хиена, При Прилепа. Време е.

Дзън.

©2020 katerinaneynska.com