Ден 2020-и посред Зима-К

Наричаха това пространство Виенския хотел. Може би заради множеството кристални полилеи, хвърлящи отблясъци от десетметровия таван. Или заради постоянната миризма на изкусно кафе. Тук имаше само напитки – топли, свежи или алкохолни... ядки и десерти. Десетките кътове, някак уютно обособени, те караха да забравиш обширното пространство, в което се намираха. Не само те – и меките килими и мебели, и добре прецененото осветление – освен от кристалните полилеи, и от безброй лампи и лампиони, скрити на необичайни места или пък кокетно загатнати зад някой плюшен диван, заплетени в краката на масичка. Кътовете бяха кафенета, барове, сладкарници и места за изкуство. Отделно или заедно. Някоя малка изложба, дървена библиотека със стъклени витрини, препълнена с добре подбрани книги, пиано.

Пространството, както вече се спомена, беше с десетметров таван, широко и дълго, със стени от стъкло отгоре до долу.

 

Днес се случваше изложбата на абсолютно неизвестен и... изключителен художник. Беше показвал тези дванадесет картини на точно трима души. Рисуваше от двайсетина години. Най-ценната картина на тази изложба бе и най-тематичната, беше я довършил с помощта на учени – в последно време творци и учени често се обединяваха. Ярките й светли тонове се концентрираха в центъра, върху жълтата риба-слънце, която по време на откриването в продължение на час щеше да излъчва същата по въздействие (физическо и психическо), но търпима за гледане слънчева светлина като от ясен пролетен ден.

Имаше няколко реда столове, бледият художник седеше на най-задния и наблюдаваше хората, които разглеждаха картините му. Освен че се любуваха, изучаваха, впечатляваха или обсъждаха, всички съзнателно попиваха и от рибата-слънце. Доста хора дойдоха, но имаше и такива, заседнали на по десерт или питие в съвсем близки кътове, които не бяха разбрали или пък нямаха желание да посетят изложбата. Хората бяха жадни за новото и различното, но свръхнеобичайните времена провокираха все повече резки пробиви и скокове в изкуството и в науката, не беше възможно да проследиш или да се докоснеш до всичко.

За откриването художникът беше помолил и негова близка, вече отдавна утвърдена пианистка, да посвири. И то на онзи роял, отново ново изобретение, на който само няколко пъти бе свирено досега. И малко хора умееха. Това свирене в случая беше и  изненада.

Двойка възрастни приятели – мъж и жена, изискани и леко високомерни, или просто отегчени, дори добре прикрито отчаяни, бяха загърбили изложбата точно през два къта. Седяха на тъмносили фотьойли със златни пискюли, пиеха коктейли от уиски със солен карамел и обсъждаха лавицата с книги отдясно. Дори рибата-слънце бяха отказали да възприемат, слънчева светлина и друг път се наподобяваше и щеше да се наподобява. Явно имаше хора, които можеха да изкарат по-дълго без нея. Или поне си въобразяваха, че могат.

И тогава пианистката засвири. На тези няколкоредови клавиши, разбъркани и застъпени, сякаш напълно сгрешени. Чу се съвършена интерпретация на вятър, вълни и утихваща буря. Дългите коси на пианистката, спускащи се от едната й страна, почти се раздвижиха от вятъра, толкова истински бе звукът. Възрастната двойка замлъкнаха, спогледаха се, после всеки отправи зареян поглед през стъклените стени навън, някъде твърде надалеч, отвъд времето и пространството. Пианистката свири не повече от пет минути, художникът наблюдаваше мълчаливо, хората, до които стигаше звукът, до един бяха спрели и притихнали.

Малко след изпълнението хората се размърдаха и излязоха от унеса си. Отново се чу бърборене, отпиваха се глътки, прелистваха се книги, обсъждаха се картини.

Силният вик на бледо и слабо десетгодишно момче прикова общото внимание: Мамо, мамо, гледай, това е моят сън!

Момчето и майка му тутакси се залепиха за стъклото, както и всички, които го бяха чули. Това вече не се пропускаше от никого.

Веднъж дневно навън, в дълбокия сняг докъдето стигаше погледът, се случваше по един сън на някого. Това не бе изкуство, не бе наука, беше съвсем като Истинско. Колкото и да бе странно. И беше Навън.

А там бе сняг. Абсолютно навсякъде. Само и единствено. Небето пък беше в еднакъв сивкав цвят, слънцето се беше показвало точно... три пъти за последните две години, през които реалността отвън се бе развила до сегашната.

 

Всички гледаха сънищата. Имаше красиви. Страшни. Странни. Да наблюдаваш собствения си, пък беше... специално изживяване. Отделно – сънищата стриктно се заснемаха от камери. Творците, разбира се, ги използваха масово – за филми, книги, музика...

Хората гледаха като хипнотизирани младата сърна, яхната от момчето, чийто бе съня, как препускаше волно и грациозно в снега. Достигна дърво с тъмни клони. Точно тогава я уцели голяма стрела, прониза я цялата и сърната се строполи, кръвта й обагри снега. Момчето успя да се измъкне изпод нея, личеше че е малко уплашено и тъжно... Изгледа я в блестящите очи, погали я за последно и продължи само в белотата надалеч.

Учените... от половин година работеха върху нов проект, обвързан с тези сънища, които бяха започнали да се появяват малко след като настана Зима-К. Особено детските – те бяха най-ценни. Нещата се наслагваха и може би, може би... този път щеше да бъде наистина успешен. Да има пробив. Не че не бяха имали досега – напротив. Огромни за човечеството, но недостатъчни, за да надмогнат необуздано и страховито променящата се действителност навън. Каквото и да правеха, не беше достатъчно. Колкото и приятен да бе Виенския хотел, накрая всички се разотиваха по стъклените тунели към наскоро изградените си херметически затворени къщи. Всичко беше херметически затворено. Всички стени бяха от К-стъкло. Зимата продължаваше вече две години. Термометрите в момента показваха минус сто и пет градуса навън. Малко по-късно щеше да има поредна мощна буря от остри висулки от непознат материал, които посичаха на мига. До последното дърво и камък. Преди това се бяха случили други свръх необичайни неща. Преди това...

Хората започнаха да се разотиват от Виенския хотел, само баровете останаха полупълни. В притъмнен кът бляскава певица пееше чувствено и вълшебно. Пееше и като птица. За всичко, което е било, е и предстои, и за днешния ден.

 

Беше 2020-ият ден, откакто нито един човек не беше излизал навън.

©2020 katerinaneynska.com