Красиви същества

Беше прохладен слънчев ден, бяха поседнали на тъмнозелената трева на хълма. Разговори, вятър, водна шир докъдето погледът стига. Той бе изцяло розов, и косата му бе розова, а очите му – големи, бадемови, с цвят на кехлибар. Към три метра висок. Тя беше светлосиня, с виолетови коси и много черни очи; на височина не беше повече от метър и половина. Двамата излъчваха.. по-скоро спокойствие.

- Знаеш ли какво сънувах снощи – продума Синята, без да го поглежда.

- Кажи – изпъна дълги крака той.

- Преливах вода от чаша в чаша, после от езеро в езеро и накрая... от море в море – засмя се тя – трудно ще ми е да ти го обясня как точно ставаше...

- Малко си дребна да преливаш морета сякаш – тупна я Розовия весело по гърба.

 

Загледаха се във водата пред тях. Подухна топъл ветрец и накъдри леко повърхността й. Беше море, сребристосиво с леки виолетови оттенъци.

Розовия я изгледа кехлибарено и хвана изведнъж ръката й.

- Е, хайде без сантименталности, моля те... – учудено понечи да се дръпне тя.

- Не са сантименталности, чакай... имало нещо за костите в ръцете, всеки имал свой си брой и вид кости, които не се променяли после, и ако ги изучиш, можело да го познаеш по тях... – той говореше... сериозно.

Тя се размърда, замисли се, огледа ръката си, опипа я, както и неговата. Погледна го:

- Е... и какво... ще ходиш при всеки от нас да проверяваш ръцете му... а и морето е голямо... моретата са много... колко време ще обикаляш да търсиш кой откъде е излязъл и накъде е тръгнал после... не, не мисля, че това...

Долетяха ято малки сини птичета и накацаха около тях на тревата. Розовия ентусиазиран се изправи:

- Я, сините птичета! Нали точно те носеха късмет! Може пък...

- Така ли, никога не съм го чувала това... – подсмихна му се тя снизходително.

- Е как да не си, шегуваш ли се... – триметровият Розов тъпчеше гъстата трева, на фона на небето косата му бе ефирна и блестеше. Сините птичета весело чуруликаха и скачаха наоколо.

Двамата се разсмяха, спогледаха се, загледаха птичетата, зареяха се към сребристото море.

- Добре де, айде да си говорим за нещо друго, нещо по-съществено – промълви той.

- Е какво да е това по-съществено, така насила не става.

- Знаеш ли, спомням си... – превключи изведнъж Синята – ти помниш ли как една пролет дойде сутринта да пием кафе, влезе направо от двора през прозореца в кухнята, тогава живеех сама, кухнята беше цялата в слънце. Оцени новото ми кафе – усмихна му се - и ми носеше онази книга, за обиколката на планетата с колелетата...

Розовия пак седна, въздъхна:

- Помня. Хубав ден беше този. След като си тръгнах от вас, срещнах случайно Тот и по-късно открихме онази гора.

 

Синята спонтанно извърна глава към скалата, към тъмния – висок, слаб, в черно, с черен цилиндър. Човек – сянка. Той седеше и наблюдаваше. Розовия проследи погледа й.

- Не го гледай. Има още време.

Нямаше. Тъмния се изправи и тръгна към тях. Двамата се начумериха. Беше им се случвало доста пъти вече, но никога не беше приятно.

Отиваха в някое от дълбоките метални езера. Щяха да работят заедно, да отлюспват стените с дни, но нямаше да могат да си общуват, там никой не си общуваше. И постепенно щяха да стигнат до подземните води и да бъдат засмукани по тях от морето. Докато се разтапят. Не болеше, но беше твърде особено. Все пак, от нещо като човешка форма да достъгнеш до... метална топка с размера на футболна... Морето после я изплюва на повърхността си, тя се залюлява свободно в сребристите му вълни и... докъдето достигне, може и до друго море. Накрая е изхвърлена на кой знае кой бряг. След което плавно приема отново нещо като човешка форма. Коренно различна от предната, разбира се. След всяко превръщане... голяма част от спомените и съзнанието се запазваха, но външния вид... дребен и син, висок и розов... незнайно бе как ще изглеждаш. Само дето винаги бяха слаби, цветни и... страшно странно красиви.

Тези нещо като човешки същества бяха и безсмъртни. Да, на няколко години се превръщаха... но така поддържаха планетата жива. Тя пък им даваше също много. Обаче беше адски трудно, по ред причини, след превръщането да откриеш някой близък - говореше се, че трябва да е била много силна връзката. Учудващо е колко връзки се оказваха не много силни, обратно на очакваното.

Розовия и Синята вървяха редом с тъмния. На всеки щеше да се случи по няколко години да е и тъмен. Небето бе ярко синьо, морето днес имаше повече виолетови оттенъци от всякога, сините птички продължаваха да летят наоколо и да чуруликат силно. Тримата превалиха хълма и изчезнаха от погледа, и морето вече не ги виждаше. То се вълнуваше леко, беше гладно, както винаги. По-точно – това бе любимият му десерт. По двама на седмица? Би предпочело повече и по-често, но щеше да се наруши балансът.

©2020 katerinaneynska.com